Да нахраниш 100 души със 7 лева: мисията възможна!
Ако перифразираме това велико изречение, с което Толстой започва романа си „Анна Каренина“, можем да кажем, че всички истории за доброто донякъде си приличат. Приличат си по радостта, отразена в лицата и гласовете на хората, които ги изграждат, по шепата лудост в главите на същите тези, тръгнали да правят нещо, което не им е работа и по скромността, с която ни споделят за своята необикновеност като за най-обикновеното нещо на света. Точно такава е историята за Доброволческата кухня в неделя, изградена към столичния храм „Св. Пророк Илия“ в кв. „Дружба“.
Преди почти 18 години, идеята хрумва на Мони Маринов – историк по образование, а днес работещ в сферата на телекомуникациите. Той бърза да изясни, че идеята може и да била негова, но реализацията се дължала на много хора.
Само през първата година в кухнята са минали повече от 1000 доброволци. Сега на смяна са трийсетина души, заети с рязане на лук, домати и месо. Нямат много време за празни приказки, защото пред църквата вече има опашка от чакащи за топъл обяд.
Всичко започнало с храна за около 50-ма, а днес такава получат над 300 нуждаещи се. Всеки от ентусиастите край масата има своята причина да е тук.
Веселин работил във фармацията, а от началото на годината решил да се включва в различни доброволчески мисии, защото му харесва да помага, а и освен това:
„Не съм семеен, имам свободно време, защо да не го правя“ -
смее се той.
Калоян пък е само на 14. Дошъл, защото се записал за участие за Наградата на херцога на Единбург и за целта трябвало да покаже постижения в областта на спорта, езиците, къмпингуването и доброволчеството. Толкова много обаче му харесало тук, че иска да продължи и след това. Не се притеснява, че никой от съучениците му не се интересува от такива неща. Не го спира и това, че трябва да става в 6 сутринта в неделя, за да пристигне в 8 от „Овча купел“ до „Дружба“ с градския транспорт.
„В това отношение аз съм привилегирована, ставам чак в 7:00, защото съм с кола“ -
казва шеговито Нели. При нея всичко започва от разговор с приятелка. Решават, че искат да вършат нещо полезно в свободното си време и попадат на инициативата в доброволчески сайт. Първият път идват двете, а днес Нели е тук с дъщеря си, която е тийнейджърка.
Калоян и дъщерята на Нели обаче не са най-младите помощници в кухнята. Честта се пада на 6-годишният Алекс, дошъл да помага с майка си и баба си. Отбелязвам, че изглежда така сякаш всеки, стъпил веднъж тук, увлича след себе си свои близки и роднини.
„Така е, може да се каже, че сме заразни. Ние сме заразно добро“
- вмъква една от жените, докато реже доматите.
Между масите се разхожда възрастен мъж, към когото всички се обръщат с „Чиче“, иначе г-н Минко Минков – един от строителите на църквата. Научавам го някак между другото, защото той смята, че не е направил нещо кой знае какво. В началото на 90-те седнали с двама приятели на по чашка и от дума на дума, решили, че кварталът трябва да се облагороди и за целта ще построят църква. Парите извадили от собствения си джоб, а тогавашната кметица на района помогнала с мястото и така през 95-та година храма бил готов. Е, някои хора ги мислели за лумпени:
„Ама то без да си малко лумпен, тая работа не става“ -
шегува се той.
Няколко години по-късно се появил друг „лумпен“ в лицето на Мони, който пък решава да изгради кухня и така до днес, когато „лумпените“ стават все повече. Не търсят причина, за да продължават, макар да имат много, заради които да спрат:
„Знаете ли колко пъти съм искал да се откажа за тези 18 години? Най-силно го усетих, когато ни обраха. Бяха изнесли всичко от кухнята. Казах си, че това е краят и повече няма да се занимавам. Това усещане ме държа точно 3 дни – от понеделник до четвъртък, после си спомних колко хора се нуждаят от помощ и ми мина.“
– споделя Мони.
Благодарение на 40 хиляди лева, събрани пак от доброволци, днес кухнята е ремонтирана и изглежда безупречно. Постъпват и множество дарения от граждани и фирми, с помощта, на които стотици хора от цяла София получават топъл обяд и пликове с храна, които им стигат за по няколко дни.
Това обаче, не винаги е било така. На тръгване Мони ме изпраща с една история, която звучи като библейска притча и доказва, че когато има желание, начини се намират:
„През 2000 или 2001-ва година (не помня точно) нахранихме 100 човека с 7 лева. Не се шегувам, сериозно говоря. Сформирахме една бригада, с която набрахме коприва от бусманските поляни, купихме 2 килограма ориз и подправки и готово. Още помня вкуса на тая манджа, страшно хубава стана.“
Последни новини
Вземи своя коледен бонус в Моят А1 през декември
07:40, 04 дек 24 / А1
Стартира Transform IT Awards - четвъртото издание на конкурса за технологични бизнес иновации
12:58, 03 дек 24 / А1
VOYO става част от богатото портфолио с дигитални услуги на А1
16:39, 02 дек 24 / А1
Добави коментар